“Докато има балъци, ще има и тарикати” - казва с тънка усмивка и претенция за остроумие нашият “средностатистически” българин. Та дори и такъв да не можем да срещнем на улицата, малцина не са се сблъсквали с тази линия на мислене в ежедневието си. Не е изобщо изключено, читателю, като се огледате хубаво, да забележите, че всичко покрай Вас е белязано, отровено тъкмо от тази логика. Настоящата статия си поставя целта (макар и претенциозна) да осъществи една тъй нужна критика по отношение на онова, което можем спокойно да наречем “тарикатска етика”.

Гореописаният закон е разбираем - дефинирането на единия изисква и определяне на другия - докато няма балъци, няма и тарикати, но там, където тарикати няма, и балъци няма. Следователно, балъците са необходима предпоставка за съществуването на тарикатите, но и обратното. Очертаването на една генеалогия на понятията обаче не е задача на текущото (по-скромно) изследване. С други думи, кокошката ли се е появила първа или яйцето - на това не ще дадем дефинитвен отговор тук. Действителната задача е да опишем един друг път на развитие, а именно: ами ако се окаже, че тарикатите в крайна сметка се оказват най-големите балъци? Ще илюстрираме това недоглеждано, но с огромни последствия обстоятелство чрез няколко примера, но първо нека се обърнем към етимологията.

“Балък” произлиза от турската дума за риба balık, като я ползваме конвенционално със значение: “наивник, глупак”. От друга страна, тарикатът произлиза от арабската ṭarīqa (طريقة), означаваща “метод, път, начин”. Първоначално използвана в мистичния ислям (суфизма) за обозначаване на школа за духовно извисяване, сега ние я употребяваме, за да наречем някого “хитрец”. Можем и да я тълкуваме като “намиращ пътя, оправен”, дори и я ползваме в определен контекст като синоним на “комбинативен”.

Действително, теоретичната рамка на балъка и тариката ни позволява постигане на (макар и не твърде дълбинен) анализ на множество реални ситуации. Но преди да илюстрираме това, нека първо читателят извърши нужното и да отговори за себе си на следните въпроси:

• “Има ли нашето общество проблем с корупцията?”

• “Има ли нашето общество проблем с неефективността на редица институции?”

• “Отсъства ли в нашето общество справедливост?”

• “Има ли системно неспазване на закона в нашето общество?”

• “Има ли в нашето общество прекалено неспазване на правилата?”

Съгласете се, че малцина са онези, които не биха отговорили с “Да” на всичко горепоставено. А сега, нека разгледаме с примери съществените причини за тези проблеми. Представете си следните сценарии: Гошо решава да си купи дипломата, Пешо избира да се пререди на опашката, Мария смята за необходимо да препише на изпита си, Жасмина от своя страна намира работно място на брат’чеда си, въпреки че знае много добре, че той е неквалифициран.

Но защо изреждаме тези случаи? Защото всеки един от тях ни позволява да приложим нашата изкована и културно обусловена теоретична рамка. Гошо е тарикат, онези, които учат, за да получат (първо) знания и (второ) диплома, са балъци. Той е “намерил пътя”. Подобен е и случаят на Пешо, той и това си казва: “Ха - за какво да чакам, да не съм балък!”, и утвърждава господството си. На не по-различно мнение е Мария, която пък не смята за нужно да се напъва или да придобива компетенции, все пак нали целта е да достигне до така желаното (единствено от родителите ѝ, за престиж) “вишо”, а балъците - те да си блъскат главата с книги, като “толко им е акълът”. И не на последно по важност място, Жасмина се “изтарикатява”, като “помага” на братовчеда, така и двамата излизат тарикати. Тя, разбира се, не осъзнава мрежата от имплицитни задължения, които направляват нейното действие, а и очакването ѝ за бъдещи обратни услуги от страна на брат’чеда, но това не е от значение - важното е (както гласи народната мъдрост) не непременно да намерим човек за работата, а по-скоро работа за човека.

Ала истина ли е, че всеки от призованите от нас в този текст персонажи заслужава престиж и благоговение поради невижданата си и нечувана мъдрост, разумност и остроумие? Защото ето какво действително прави всеки от тях:

1. Всеки от тях лъже себе си. Следователно постъпва несправедливо спрямо себе си.

2. Всеки от тях лъже другите. Следователно постъпва несправедливо спрямо другите.

Но някой може да каже: “Не! Как така - те не пречат никому?”. Ще стане в хода на аргументацията ясно тъкмо на кого пречат (подсказка: на себе си най-вече). А за да обясним в какво се състои наистина справедливостта, нужно е читателят да проследи кое е видимо, и кое - невидимо.

Заедно с Гошо, ние виждаме дипломата му. А онова, за което не се замисляме, е защо е създадена тази диплома, какво измерва и каква ѝ е целта. Допълнително - невидимо е останало какво е направил той с достоверността на това измерване. На първо място, той утвърждава практика на отричане на какъвто и да било обективен критерий за компетентност. Дипломата би трябвало да изразява придобити умения и знания, които да сигнализират съответно на работодателите, но и на останалите в обществото. Така, Гошо става съучастник в масовото убийство на меритокрацията. Той прави възможно едно общество, в което парите носят “облаги”, а не труда, знанията и уменията. Но все едно, това може да се стори твърде абстрактно. Какво обаче се случва когато подобен на Гошо Ви оперира? Имате заболяване, или (хайде) Ваш близък или дете. Ами ако се наложи на самия Гошо да посети по спешност здравно заведение, или пък да шофира по път, проектиран от гошовци? Ако животът Ви зависи от подобен “герой” и “тарикат”, отново ли ще го наричате такъв? Силно съмнително е. Това, че има несправедливост спрямо набедените за “балъци”, е безспорно и не се нуждае от проникновена аргументация, но невидимо е и това, че Гошо обрича своите деца, внуци, правнуци и т.н. на живот в общество без справедливост, без меритокрация и без компетентност.

А по отношение на Пешо - невидимо остава това, че ако всички тръгнем да се пререждаме на опашката, ще се окажем в безкраен цикъл на пререждане. Алтернативно, последният дошъл ще бъде обслужван първи, а първият - последен, което (да се съгласим) е лишено от смисъл.

Ала и при Мария случаят, уви, не е по-розов. Тя се самозалъгва - преструва се, че изкараното отличие се равнява на знания, или пък има каквато и да било стойност. По-лошо, тя лъже всички около себе си. Но да оставим това настрана, не е ли тя във висша степен несправедлива спрямо трудещите се, истински учащите, и уважаващите правилата и духа, с който е замислена цялата система на оценяване, а защо не и образователната система? И ако у читателя е останала и минимална доза несигурност, че Мария никого не е изиграла, освен себе си (защото тя не е отделен елемент от всички останали, нито действията ѝ “пропадат” някъде незнайно и безрезултатно в пространството - те носят реални последици), то трябва да се съсредоточим върху най-пагубните ефекти. Тя като постъпва несправедливо, прави го спрямо и всичкото останало човечество от над 8 милиарда души, защото справедливостта важи за всички тях. Но защо да се ограничаваме до живите хора? Мария решава да се изплюе върху гроба на всички просвещенски мислители, привиждащи разум у нея. Не само, но тя и обрича на живот в антикултурна (във висша степен парадоксално институционализирала практиките на рушене на културата) и отровна за индивида, доброто и праведното среда всички онези, които предстои да се родят, да израснат в нея, и накрая - да станат неини (злочести) носители.

А що прави Жасмина? Тя по нищо не се различава от другите три случая, освен че като прави “услуга” на “брат’чеда”, той вече се чувства задължен (и е имплицитно задължен - пуста балканска “култура”) да отвърне на жеста. И така да си затвори очите тя като наруши закона, или да ѝ помогне да си намери място там, където за нея не би трябвало да се намери място.

Но защо са всички тези размишления? “И какво от това?”. Ами ето какво - Гошо, Пешо, Мария и Жасмина всъщност са нашите министри, управленци, строители, архитекти, психолози, икономисти, социолози, геолози, политици и т.н. Защото лъжите на микрониво (тоест във всекидневието) никога не остават на микрониво, а оформят и макронивото (управленската структура). Те имат склонността да нарастват и да нарастват, защото едната лъжа изисква следваща, за да се задържи. И така до най-връхната точка на “стълбицата”. Онзи, който ни управлява, действително не е нищо друго освен съседа ни, но 100 пъти по-овластен. Ами ако излезе, че той е наш продукт, а не ние - негов? Ами ако всъщност той не ни “управлява”, а ние себе си управляваме чрез него? Нито един от персонажите не е някакво външно тяло, спуснато отгоре или взето от някъде другаде, планетата Марс може би. Той е израз на преобладаващите настроения и склонности в това, което наричаме наша (анти)култура. И не - решението не се състои в “строги наказания”, защото следенето за спазването на правилата се пада на Тошо, който от своя страна е намерил начин да го прави и без диплома (ти да видиш!). Проблемът е по-дълбок: културен.

Някои от тарикатите обаче могат да си помислят погрешно, че е вечна структурата, правеща възможна техния тарикатлък. Запомнете, че тъкмо животът на Вашите деца ще зависи от също толкова некомпетентни като тях люде. А и както живеем в система с голяма социална мобилност (възможност за издигане), така и с риск от декласация - винаги е възможно от тарикати да се окажете най-презрени балъци (като вземем вашето разбиране за категориите).

И така, време е да отговорим на въпроса: “Кой е истинският балък?”. Балъкът е онзи, който не спазва правилата. Онези, които мислят себе си за “намерили пътя”, действително нищо и никакъв път не са намерили. Те са едни рушители на културата, без да го съзнават. Обратно, истинските тарикати са култивиращите у себе си добродетели и осъзнато спазващи правилата “балъци”.