Попаднах случайно на творчеството на Колвил. Картините му имат забележителното свойство да предизвикват абсолютен дискомфорт у зрителя. Усеща се липса на движение - пространство в отсъствието на време. Зрителят бива загадъчно наблюдаван. Ние гледаме картината и същевременно тя ни гледа - стряскащ обрат, предизвикващ дискомфорт, подобен на този, който изпитваме, когато някоя дума ни е “на езика” и, аха да се изплъзне от устата, изчезва в небитието, извън обхвата на достижимото за паметта.

Очите на жената остават за нас скрити, а изражението ѝ е дотам студено, неутрално и лишено от живот, че предизвиква тревога - ние не можем по никакъв начин да узнаем нейните мотиви. Обречени сме да нямаме достъп до света ѝ, докато нашите очи са подложени на строгото ѝ вглеждане. Сякаш сме лишени от воля и изучавани. Питаме се, затаили дъх в очакване на отговора, с онзи остър и напрегнат поглед, който съпътства предвиждането на лоша новина - защо ни наблюдава, какво се опитва да открие у нас? А може и всичката тревога да е безпочвена - дали тя гледа през нас? Ами ако вниманието ѝ е към хоризонта - тогава можем да си отдъхнем. Усещаме всичката липса на динамика, ала и напрежение, сякаш всеки момент ще ни връхлети буря в застиналото море.

Студенината на излъчването не се подобрява от фигурата на мъжа, който изглежда небрежно облегнат на заден план. Лицето и намеренията му остават за нас единствено предмет на догадки. Все едно сме отвлечени на кораба и длъжни да изтърпим наказанието на непрозрачния надзор. Всичко това се допълва и от огромната спасителна лодка, сякаш всеки момент ще се наложи да прибегнем към нея. Тя тихо и неумолимо съобщава себе си. Но не - ние сме далеч от сушата, бягството не е опция. Или тъкмо сме поставили началото на пътуването си? А изглежда мъжът е незаинтересован от подобни съдбовни въпроси. Той е сякаш потънал в мечтания, в топлата прегръдка на мъртви спомени. Нищо от това не успокоява, а все пак облаците и динамиката са далеч от нас. Над нас небето е тъй ясно, както никога - но защо?